НЕАКТУАЛНО

9 май -Денят на Европа

В Европа ли сме или не сме? Какво значи да си в Европа?

С наближаването на международния ден на Европа, започват отново дискусиите за това доколко нашата държава е в Европа, доколко ние сме европейци и какво е нашето място в Европа. Някои казват: “Абе ние сме в Европа, ама не баш!“ . Други разглеждат въпроса от гледна точка на географията.

Има много мнения по този въпрос, някои компетентни, други не чак толкова. Истината е, че не става въпрос за континенти и географско положение, а за обединението на различни народи, с различни възгледи, с различна култура и мислене в едно – Европа. Нашата Европа, която се опитва да обединява своите народи въпреки различията им.

Всички сме различни, всеки мисли различно от другия, има собствено мнение и виждане по даден въпрос. Така се образува един народ, който е свързан, чрез общи виждания, език, култура и живот. Но и заради това често възникват и конфликти, както между хората, така и между народите. Историята още пази свидетелствата за такива сблъсъци между различните държави. След поредната война старият континент е разрушен, не само материално, но и икономически. За да се осигури мир и просперитетр се предлага деняш, в който държавите започват да си сътрудничат, да споделят общи интереси и общи принципи, да бъде обявен за Ден на Европа.

През 1985 г. ръководителите на страните от Европейския съюз, на заседание в Милано, решават 9-ти май да бъде честван като Ден на Европа. И днес този ден се чества от много европейски страни, включително и България. Всички свързват датата с идеята за просперитет, мир и единство в Европа. Така различните нации се чувстват: “Единни в многообразието” .

 Соня СТОЯНОВА

6 май – Ден на българската армия

На 6 май се отбелязват два празника - Гергьовден и Ден на храбростта на българската армия. Празникът се чества на 6 май, но е официално учреден на 9 януари 1880 г. с указ №5 на княз Александър I Батенберг и същата година се поставя честването на празника. 

В началото отбелязването на празника е подчертавано скромно. Церемонията включвала панихида в гарнизоните, поздравления и обяд за кавалерите на ордена „За храброст”, ограничени военни паради, главно в София. По-късно Фердинанд придава по-голямо значение и пищност на честването.

През войните в периода 1912-1918 г. празникът се отбелязва и в бойни условия. Прави се преглед на войсковите части от върховния главнокомандващ  на българската армия. Тържеството завършва с военен парад.

След 1946 г. традицията е прекъсната. Първоначално се определя да е на 9 септември, а след 1953 г. – 23 септември, която остава до демократичните промени у нас през 1989 г. 

През 1993 г. с постановление на Министерски съвет №15 от 27 януари,  6 май отново заема полагащото му се място в празничния календар на армията като Ден на храбростта и празник на Българската армия.

Мария КОЛЕВА

 

8 май – Международен ден на Червеният кръст

 

От 1935 г. насам е прието на 8 май да се чества денят на Международния Червен кръст и Червения полумесец. Датата не е случайна – това е рождената дата на основателя на Червения кръст - Анри Дюнан, швейцарец с Нобелова награда за мир, който през 1863 г. създава „Международен комитет за грижа за ранените“, прераснал от 1876г. в Червен кръст. Идеята на Дюнан възниква през 1859 г., когато става свидетел на една от битките между армиите на Австрия и Италия, която води след себе си 40 000 убити, ранени и изчезнали. Три години по-късно той издава книга, в която споделя идеята да се създадат доброволни организации, които да помагат на ранените след тежките сражения.  В последствие през 1864 г. 12 държави подписват първата Женевска конвенция, чиято цел е помощ за ранените след война. През Руско-турската война, Червеният кръст за пръв път е признат като неутрална организация от воюващи страни, което само по себе си я прави уникална за конкретните времена, наситени с международно напрежение. По време на двете световни войни Червеният кръст изпитва големи трудности, но благодарение на всеобщата подкрепа от всички части на света, организацията помага на много спасени и излекувани. Официалните емблеми, които отличават Червения кръст са: Червен кръст, Червен полумесец и неутрално религиозният Червен кристал.

 Българският Червен кръст е създаден веднага след Освобождението, като на 24 октомври  2008 г. бяха отбелязани 130 г. от основаването му. БЧК е структуриран на областно ниво и се състои от 28 областни организации в цяла България. Седемте основни принципа на родния Червен кръст, които може и да се разглеждат глобално, са: хуманност, безпристрастност, неутралност, независимост, доброволност, единство и универсалност. Българската организация на Червения кръст е много активна, а последият й проект стартира на 26 април – издигане на нови къщи в наводненото наскоро с. Бисер. Като цяло дейностите на организацията са много разнообразни. Ето и някои от тях:

●помощ при бедствия
●планинско спасяване
●водно спасяване
●първа помощ
●социални услуги
●здравна просвета (обучение)
●кръводаряване
●работа с бежанци и емигранти
●международни дейности
●младежки дейности
●издателство (книги и списания)

Червеният кръст е внушителна и вдъхновяваща организация, която вече век и половина прави всичко възможно да съхранява здравето на обитателите на Земята и ще продължава да се бори за мир, толерантност и щастие, които стават все по-трудно достижими.

Николай ПЕТРОВ

 


Гибелта на народите

Датите 6 и 9 август 1945 година оставят трайна следа в човешката история. Дни, пропити с кръвта на хиляди невинни жертви на Втората световна война; дни, в които краят на войната променя своя ход; дни, почернили една нация и сковали много други в страх. За някои Апокалипсисът, предречен от  Йоан Богослов в неговата книга „Откровение”, настъпва преди Второто пришествие на Христос.

Четиридесет и една години по-късно ужасът от атомните бомби, пуснати над Хирошима и Нагасаки на фаталните дати 6 и 9 август, изглежда като обикновен страх. Денят е 26.04.1986 година, часът – 1 часа, 23 минути и 40 секунди, мястото АЕЦ  Чернобил, СССР (днешна Украйна). За краткият период от 7 секунди радиацията плъзва като чума по земята, издига се под формата на искрящи облаци към атмосферата, убива  десетки работници в електроцентралата. Отчетените нива на радиация показват, че нивото й надвишава 400 пъти тази, която е отбелязана при заличаването на двата злочести града през 1945 година. Това обаче не е достатъчно основателна причина за съветските власти, които правят всичко възможно, за да потулят случилото се. Невидимата заплаха,  дебнеща зад ъгъла,  под формата на дъждовен облак обикаля всички страни в Европа, достига почти до Исландия и източните части на Северна Америка. Жертвите на опасните Цезий 137 и Стронций 90 остават в тайна, пазена доскоро.

 Въпреки бетонната шапка излята над радиоактивното гориво един град остава и днес известен като „градът призрак”. Това е Припят. Жителите му са евакуирани едва на 27.04.1986 година. Това закъснение обрича 51 000 мъже, жени и деца на мъки по-жестоки от адските. Превръща ги в живи мъртъвци, а града им във вечно мумифициран. Дори днес - 26 години по-късно - градът изглежда злокобен, също толкова лъхащ на смърт като през онзи фатален ден, с тази разлика, че днес е превърнат в туристическа атракция. Опасност за посетителите, желаещи да изпитат прилив на адреналин, виждайки тази ужасяваща гледка - НЯМА. Съществува само риск за тяхното здраве.

В България новината за случилото се пристига след радиацията. На 1 май излезлите на манифестация по случай Деня на труда българи попадат под опасните радиоактивни излъчвания. Освен пораженията от радиоактивния въздух, сънародниците ни получават и силно радиоактивна храна. През пролетния период от зеленчуците, а през зимния - от млечните продукти, придобити от добитък, хранещ се със заразен фураж. Очевидци на случващото се разказват как току-що появилите се зелени листа добиват желтеникаво-кафяв цвят и въпреки това правителството на България не съобщава за надвисналата заплаха. Радиацията се разнася неравномерно във всички краища на страната, но все пак от всичките 26 засегнати държави, България се класира на десето място по степен на облъчване с радиоактивни частици.

Трагедиите съществуват преди нас, ще съществуват и след нас. Породени  от човешка грешка или от желание за надмощие или може би от това, което ни е предначертано?

„И видях, че слизаше от небето един ангел, който държеше в ръката си ключа на бездната и една голяма верига. Той улови змея, старовременната змия, която е дявол и сатана, и го върза за хиляда години, и, като го хвърли в бездната, заключи и я запечата над него, за да не мами вече народите, преди да се свършат хилядата години, след което той трябва да бъде пуснат за малко време.”

Откровението на Йоан Богослов: Глава 20

Мирена КОЛЕВА

Aприлско въстание

20 април 1876 г. е паметна дата за всеки българин. Няма човек, който да не знае какво се е случило. Това е велико събитие в нашата история – висша изява на нашето обединение с цел постигане на Националната идея. Априлското въстание е най-масовото въоръжено въстание на българите в Османската империя. То избухва по стар стил на 20 април в Копривщица и е организирано от Българския революционен централен комитет (БРЦК). Според изработения от Гюргевския революционен комитет план, българските земи са разделени на четири революционни окръга: Търновски окръг – с главен апостол Стефан Стамболов; Сливенски - с апостол Иларион Драгостинов; Врачански – Стоян Заимов и Пловдивски – Панайот Волов.  Априлското въстание избухва в следобеда на 20 април в Копривщица с изстрела на Георги Тиханик. Това довело до избързване на въстанието с 10 дни, което било изненадващо за останалите комитети. Подготовката на въстанието е осуетена от османските власти. Според историческите сведения жертвите на Априлското въстание са около 70 000 души.

Жестокото потушаване на въстанието и отзвука за зверствата в Европа, довеждат до провеждане на Цариградската конференция. Решенията на Цариградската конференция са първото международно признание на правото на българите да имат своя държава в етническите си граници, очертани вече от борбата за църковна независимост, санкционирано от всички Велики сили. Отказът за осъществяване на тези решения от страна на Османското правителство, води до обявяването на Руско-турската война, благодарение на която българите постигат своята свобода.

Мария КОЛЕВА

ПРАЗНИКЪТ НА ВЕЛИКО ТЪРНОВО 

 

Датата 22 март е паметна за Велико Търново. Този ден се свързва с победата на цар Иван Асен II над деспот Теодор Комнин през 1230 г.  На тази дата е и откриването на църквата „Свети Четиридесет мъченици“, построена в чест на голямата победа на царя. За пръв път празникът на града се провежда през 1879 г.  През годините претърпява различни промени, а след 9 септември 1944 г. празникът не се чества. През 1970г., жителите на квартал „ Асенов” го празнуват отново в църквата “Св. Четиридесет мъченици” под наслов “Мой любим квартал”.  Така се слага начало на възобновяването на празника. През 1984 г. тяхната идея е подкрепена от всички жители на старата столица, която и до днес на 22 март отбелязва с няколкодневна програма празника си.

В наши дни се организират различни  събития, превърнали се в традиция. Сред тях са   Празничната Света литургия в църквата „ Св. четиридесет  мъченици”, ритуалът по издигане на знамената,  Стрийт парадът, пускането на светещи фенери  и спектакълът „Звук и светлина”. Тазгодишното честване бе едно от най-запомнящите се благодарение на кулминацията на празника – уникално 3D светлинно шоу, което пресъздава различни сцени от българската история с помощта на хиляди прожектори и триизмерна анимация. За минути художествената галерия „Борис Денев”  и паметникът на Асеневци „оживяха” пред очите на хилядите зрители.  Невижданият досега спектакъл завърши със зрелищна заря.

Станимир ДАНЧЕВ

105 години от рождението на Емилиян Станев - „жестокият реалист“ на българската литература

            Изложба, литературно четене и прожекция на филма „Вечните ловни полета“, бяха организирани в Регионална библиотека „П.Р. Славейков“ по повод 105 години от рождението на Емилиян Станев.

            Филмът на режисьора Дочо Боджаков е заснет преди 5 години по повод 100-годишнината от рождението на твореца и тогава е отличен с награда за документално творчество  в Париж. Текстовете към лентата са от личния дневник на Емилиян Станев, който е съставен под формата на размисли върху множество личностни и национални проблеми. Проникновеността на автора спрямо качествата и недъзите на българския народ, носят на Емилиян Станев прозвището „народопсихолог и философ на българската история“. „Аз обичам моя народ до болезненост и болката идва от негодуване към отрицателните черти в характера му. Но погледнете какъв бунт и безбожие се крие в мисълта му, каква смелост в отрицанието на духа!..“, казва той.

            Интерес предизвикват и заснетите лични откровения на близки до автора хора, преки наблюдатели на творческия му път. Кадри със съпругата му представят как често, докато е пишел за Кольо Рачиков, Станев е изпитвал затруднение, спирал е и дори е бършел сълзите си. Той е преживявал личността на всеки един свой герой, като дори „походката му се променяше“. Според мнозина изследователи образът на Рачиков носи специално място в сърцето на автора, понеже в него се разпознава самият Станев.

            Надежда Станева споделя и как съпругът ѝ е предвидил последния си час, след което спокойно е казал, че до тогава „има много време“. Емилиян Станев винаги е имал особено виждане за смъртта. Той я приема като своеобразно начало на нов живот, откъдето произтича хармонията между твореца Емилиян Станев и страстния ловец Никола Станев. Характерната за него двуединност е причина героите му да не бъдат просто художествени образи, а хора от плът и кръв. Заради тези си екзистенциални разбирания Станев често е наричан „жесток реалист“.

           В кратко заключително слово директорът на Къщата-музей „Емилиян Станев“, д-р Радка Пенчева, резюмира някои от основните моменти в творчеството на автора: „Чрез своя образ на Колю Рачиков, Станев изживява и описва трагичния български ХХв.“.

            В края на земния си път Емилиян Станев пристъпва към създаването на „Черния монах“, който остава недовършен. В него творецът описва човек, скитащ между миналото и настоящето: „Ти, без род и родина, ти си отровата на този народ“. Тук, провокиран от носталгията по миналото, Станев описва съвремието си като епоха на „взаимно проникване на култури“. Това настроение без съмнение не губи своята актуалност, тъй като и днес сянката на авторовото опасение все още дебне над нас: „Ами ако това е Вавилонската кула?“                                           

Венета АНДРЕЕВА

Как го правят поляците или полският Осми декември!

   За първи път малко преди 8-ми декември съм обсебена от едно много странно чувство. Разбуждат се у мен спомени за студентския празник в Полша и ми се иска да изживея Ювеналия пак и пак, до втръсване. Искаше ми се да споделя емоциите и спомените, които пазя от празника на студентите в Полша, пък дано нещо от това, което се случваше там, се роди и у нас.

     Как празнуват полските студенти нашия Осми декември? Бидейки Еразмус студент,  подочух оттук-оттам за Майския студентски панаир - Ювеналия (Juwenalia), но не си и представях толкова вълнуващи, забавни и динамични студентски дни. Ювеналия студентите наричат периода, в който в Полша младите хора напомнят за себе си, за таланта, изобретателността,  младостта и енергичността, която притежават. В Лудж или Лодз, както ви е познат градът, студентското веселие започна на 22 май и продължи до 29 май. Изведнъж студенти от близо и далеч се изсипаха в града, ехтеше смях и  музика навсякъде.  Носеше се позитивно студентското безгрижие и желание за незабравими изживявания. Ще кажете, хубавото време - месец май - допринася също за хубавото настроение в студентския празник, докато Осми.... И ще бъдете прави: приятното слънчево време предполагаше най- различни занимания на открито. Наричам Ювенария  студентски панаир, тъй като всеки от нас можеше да намери нещичко за себе си, което да го радва, всеки  активен студент можеше да се изяви на всевъзможните студентски сцени. Аз и Еразмус приятели започнахме празничните студентски дни с посещение на изложба на фотографии и картини на студенти, след това се спряхме на площада да гледаме традиционните шествия с колелета и  надуваеми топки. Из улиците се разхождаше тълпа от студенти, облечени в маскарадни костюми, а на всеки ъгъл получавахме безплатни прегръдки, които студентите раздаваха. Следобедите ни можеха да продължат с най-различни спортни състезания: волейбол, турнир по шах, студентско рали. В по-късните часове можехме да гласуваме за Мис  и Мистър (най-красивите студенти на Луджкия университет), както и за Мис мокра фланелка. Вечерите също се отличаваха с многообразие и веселие. Нареждахме се с любопитство на зелената  трева пред общежитията и притаявахме дъх пред интересните младежки късометражни филми. Това бяха т.нар. Кино вечери. По-шумно и гръмко минаваха празничните вечери със  студентските концерти, концерти  с участието на студенти и най-известните полски изпълнители. На бляскавите сцени, монтирани в студентския кампус, се пееха рок, поп и пънк парчета, танцуваха се модерни, класически и традиционни танци, играеха се театрални постановки. Пропуснах да спомена факта, че никоя празнична вечер не минаваше без частта Голямата скара, където се включваха всички студенти. Участието беше без кастинг - трябваше да обичаш бира и да носиш на много! След като сме отделили достатъчно време за “студентската скара” се прехвърляме на празничния купонджийски студентски трамвай. Шумно, с песни и танци, превръщахме трамвая в пътуваща дискотека със студентско парти - вход свободен!

      Това бе накратко студентската празнична седмица -  Ювеналия в полския град Лудж. Надявам се, оправдавате моята носталгия по полския Осми декември. 

Петя ИГНАТОВА