МНЕНИЕ

Абсурдната загриженост

       Наскоро стана ясно, че от първи юни е забранено пушенето на каквито и да е обществени места. Това означава, че отпада и алтернативното решение, което се прилагаше досега, състоящо се в отделни стаи за пушачи и непушачи. Трудно е да се каже, че то се спазва навсякъде, но в повечето случаи е така, а ако не е, мотивацията за глоби, както винаги, не липсва. Като непушач въпросната алтернатива, която е валидна все още, изглежда добре в моите очи – всеки има своето право на избор в коя стая да е и дали да вдишва цигарения дим.

       Всичко е добре, но какво се случва изведнъж? Държавата решава, че трябва да защитава своите непушачи и крайно да забрани тютюнопушенето на каквото и да е обществено място, оградено от четири стени. И къде е изборът в случая? Ами няма го. Излиза, че ако не си вкъщи или на улицата, трябва да стискаш зъби и по всякакъв начин да не угаждаш на порока си.

      Пределно ясно е в какво се превръща страстен пушач, когато няма възможност да запали цигара по каквато и да е причина. Настроението му в конкретния момент със сигурност не е на най-доброто ниво. Зависимостта към тютюневите изделия е лечима, това е ясно. Ясно е и на управниците, които смятат, че така освен че ще защитят непушачите, ще успеят и да ги увеличат.  Всички знаем, че те не се интересуват от това. Приемаме, че това решение също цели да намали с някакъв процент зависимите. Абсурд! Конкретното решение ще направи точно обратното. Не може чрез забрана да изкорениш тютюневия глад. Прибирайки се вкъщи, тези хора ще пушат тройно повече, отколкото са го правили досега. Единственото, което може да спаси един пушач от навика му, е неговата воля и решителност, а не безпочвени и крайни реформи.

       Ясно е, че ако се озакони това решение от първи юни, то няма да се спазва на 100 %, както се случва и със сегашното, но все пак до някаква степен ще се отрази на ежедневието ни. Както е известно, главната цел за новия закон е защитата на непушачите и тяхната протекция от тютюневия дим, в което като кауза няма нищо лошо. Само че този конкретен закон е най-абсурдният метод за постигане на въпросната цел. Aко покровителите ни толкова се интересуват от нашето здраве, защо просто не ограничат до минимум производството на тютюн и тютюневи изделия, вместо да ограничават и изнервят зависимите? Така хората почти няма да имат избор и ще спират, или поне ограничават употребата на цигари.

       Подобно решение не е невъзможно, но и не виждам как може да се вземе на този етап, а и в тази държава. Важното в случая е, че цялостното спиране на тютюнопуше-нето на обществени места няма да доведе до нищо положително, главно за пушачите, а и за търговци, тютюнопроизводители, хотелиери и т.н. И твърдя това като човек, който никога не е пушил. Не знам с каква цел е предложена конкретната идея, но правото на избор винаги е било важно в една демократическа страна, каквато се твърди, че сме.

Николай ПЕТРОВ

Как една мъка обедини България

         Датата е 30-ти март. В късния следобед в официалният сайт на английския футболен клуб „Астън Вила” се появява ужасяващата новина, че капитанът на тима Стилиян Петров е болен от остра форма на левкимия. Шокиращата вест веднага е разпространена в българските медии и води до силен отзвук, както в новинарските сайтове, така и в социалните мрежи.

         Стенли  - един истински мъж, истински капитан, както на „Вила”, така и на националния отбор, е изправен пред най-голямата битка – тази за живота си. Несправедливостта отново възтържествува – този велик футболист, съпруг и баща най-малко заслужава участта да се съмнява за здравето и живота си. През годините Стилиян изгради непробиваемата си репутация на голям футболист. Още от времето, в което играеше за „Селтик”, цяла футболна Европа знаеше името му, а в последствие Стенли се наложи в „Астън Вила” и стана капитан на клуба. Той е първият българин, който може да се похвали с подобен статус в голям английски футболен клуб.

        Но нека да спрем за кариерата му, запознати сме с нея и винаги ще бъдем горди. Сега е важно нещо друго – Стенли да не се предава и да пребори болестта. В момента цяла България сипе призивите си към капитана да бъде силен и да знае, че сме с него. Същото се случва и в Англия. Личности, които посочваме като наши идоли, носят фланелки с надписи в подкрепа на Стилиян. Ден след новината за болестта, по време на мача между „Вила” и „Челси”, при настъпване на 19-тата минута (номерът на фланелката на Стенли) цял стадион с 34740 души стана на крака и аплодира българина, който със сълзи на очи благодари на публиката. Този момент изпълни и мен както със сълзи от мъка, така и с такива от радост – мъка по съдбата на Стилиян и радост за подкрепата към един българин. Същата подкрепа беше показана и по българските стадиони по време на всички срещи от родния шампионат. И това е само малка част от призивите за съпричастност към капитана, имайки предвид, че почти всеки изразява своята в социалните мрежи.

        Тук изниква един въпрос. Трябва ли голям българин като Стан да се разболее от ужасяваща болест, за да се обедини целият народ в една обща кауза (нещо, за което аз лично нямам спомени да е ставало в такъв мащаб през последните години)? Винаги като причина за проблемите ни е била посочвана тази черта в народопсихологията ни, която “не ни позволява” да се обединим с другите и да отстояваме достойнството и исканията си. Ето че има ярка светлина в тунела. Цяла България, тайно в душата си, или явно, се моли за здравето и живота на едно момче, което ни е носило слава и ще продължава да ни носи.

ОПРАВЯЙ СЕ, СТЕНЛИ!

 Николай ПЕТРОВ

Щеше да е грехота на този ден

да възпявам свободата,

когато със вериги съм обременен

и с несити братя

………………………………………………………

Щастлив съм, че го нося и го знам

и че свеждам поглед към земята ням

/Ангел Веселинов/

                Здравей, мой непознати приятелю. Добре дошъл! Заповядай, влез. Уморен ли си? Седни, почини си, а докато се храниш аз ще ти разкажа една история: за горд и свободолюбив народ, за земя, колкото човешка длан, по хубост равна на Рая, ще ти разкажа за мен и моята родина…

                Знаеш ли какъв ден е днес? 3 март, приятелю! На този ден преди 134 години за пръв път след петвековно робство българинът се събужда свободен, за пръв път вдишва с пълни дробове балканския вятър без да усеща опряна в гърдите кама, да пръв път протяга ръце към слънцето, като че да литне, понесен на крилете на свободата. От тогава и до днес тази дата е свята за всеки родолюбец. Ти идваш от чужда земя, не познаваш това чувство – сутрин се събуждам с трепет, развълнувано развявам трибагреника пред родния си дом, поздравявам минувачите с „Честито Освобождение!“, вместо „Добър ден!“, после обличам най-хубавите си дрехи и излизам с цялото ми семейство, сливаме се с тълпата признателни хора, докато не се озовем със затаен дъх и венец в ръка пред нечий паметник на войн, навеждам смирено глава под звуците на националния химн със сърце, пълнещо се с патриотизъм и почитам паметта на онези, чиято кръв е попила в земята, по която днес вървим свободни, прекланям се пред честта на ония, които са се жертвали, за да я има днес България и да пребъде, събирам се с роднини около богатата трапеза и слушам в захлас думите на най-възрастния – разкази за незапомнени битки, героични подвизи,  доблестни българи, дали живота си за родината, гледаме театрални постановки, възпроизвеждащи автентични исторически моменти, епични битки със знайни и незнайни войни – това съм правил като малък, това правя днес, на това ще уча и децата си, защото знам, че националната памет не може да бъде застигната от забрава, българският дух не може да бъде сломен. Такива сме ние българите – гордеем се с историята си, славим се с подвизите си, признателни сме към героите си, обичаме страната си – истински патриоти!

                Защо ме гледаш така – с подозрение? Патосът ми не успя да те заблуди, нали? Ех, не ме обвинявай, не исках да те лъжа. Истината е, че в живеем в страна, забравена от Бог и погребана от политиците си.  Ограбвана и разпилявана, тъпкана и убивана, земята ни агонизира,  притиснала в ледена прегръдка своите мъртви патриоти. Ръка на патриотар вдига националния флаг, уста на алчен изедник произнася светлите имена на родни герои. За обикновения човек 3 март е един почивен ден – ще поспи повечко, ще свърши някоя работа вкъщи и ще седне с пуканки и бира да гледа някоя американска комедия. Подсетен от новините, може да смени статуса си във Фейсбук – да честити празника на всички българи. Дори училището не може да съхрани и възпроизведе празничния дух – младежите ходят по принуда, с неприязън, а като спрете някое дете навън, то едва ли ще успее да ви отговори какво празнуваме на този ден. Това е тъжната истина  – не успяваме да съхраним българското и да го предадем на поколенията след себе си, не уважаваме нито историята си, нито хората, които са заплатили с най-ценното, което имат-живота си, за да сме свободни ние днес…

                Гледаш ме доста колебливо, но не очаквах и да ме разбереш. Но, знай, докато ти разказвам тази история сърцето ми се свива и една буца засяда в гърлото ми и оставя горчив вкус в душата ми. Хайде, върви по пътя си, страннико – забрави за България и за мен – та ние сме народ, който сам забрави себе си… Върви сега по живо, по здраво, а аз ще усили българския химн (поне да заглуша чалгата от горния етаж) и ще приведа мълчаливо глава.

Ростислава ГЕОРГИЕВА