ВДЪХНОВЕНИЕ

Един ден…

Както казват старите хора: „И най-хубавото нещо има своя край”. Край, който настъпва понякога по-бързо, отколкото очакваме и усещаме. В следващите няколко реда накратко ще представя един ден от живота на студентка четвърти курс, която мечтае да върне времето и отново да е в началото на своите студентски години.

Сутрин, вместо да поспи до късно и да отиде на лекции, когато слънцето мързеливо се излежава на хоризонта, тя се буди в 7.30 часа, закусва и потегля към работата си (под вид на неплатен стаж). Там цял ден се труди неуморно почти до залез слънце. След изморителния 8-часов работен ден, девойката, тръгнала да щурмува света, се прибира в своята стая, където я очакват отново задачи. На първо място, от екрана на лаптопа я призовава така дългата дипломна работа, от телефона й се чува звън, от другата страна прозвучава глас: „Какво ще правим за абсолвентската?”. Пет минути тишина и Facebook започва да недоволства, че не му е отдала чест, гневно тиктака като стар часовник, отброяващ оставащото време до…края. За миг хвърля един поглед и бива засипана с хиляди въпроси от неинформираните си колеги. Отговаряйки на един от тях, забелязва часа в долния край на екрана – 23:58, само две минути до полунощ. В оставащото време притваря очи и вижда срещу себе си сменящите се снимки от изминалите 4 години, премигва и за вече останалата минута се връща назад в миналото. Градският часовник отбелязва 00:00 и прекрасната приказка се изпарява някъде в небитието. Тя заспива с умиление към вълнуващото отминалото време, изпълнено с дълги разходки, много веселие и усмивки, и с пренебрежение към скучното сиво ежедневие.

Животът е твърде кратък, за да отлагаме изживяването му за утрешния ден. Когато настъпи „утре”, разбираме, че то ни е подготвило нови и нови преживявания, които ако отложим заради предходните никога няма да имаме възможност да изпитаме така, както ни е било предначертано – вълнуващо и необикновено.

Мирена КОЛЕВА

Някъде отвъд...

  Ако смятате, че раят е библейско място, някъде високо в небето, че не съществува или е невъзможно да отидете там, грешите! Скрито в полите на Предбалкана, далеч от индустриализираната и технологизирана действителност, се намира едно неземно кътче. То омайва с простор, дивна зеленина, чисти и студени води и пейзажи, рисувани от изкусната ръка на природата. Едно от малкото места, на които човек се връща към първичното си аз, благодарение на досега с околната среда, и става равнопоставен на нея.

  Тази местност се нарича Кая Бунар и е в близост до село Хотница, на 10-12 км. от Велико Търново. Място, на пръв поглед достъпно за всеки, а посетено от малцина. Малцината, които са го посетили, вероятно не желаят да споделят къде са били, искат да го запазят чисто и автентично. Защото знаем, че красотата на такива кътчета е крехка и лесно може да бъде унищожена. Но аз съм от тези, които няма да го пазят в тайна! Аз Ви го разкривам, защото всеки от Вас заслужава да изгуби ума и дума, съзерцавайки уникалната красота на Хотнишките водопади. Всеки от Вас трябва сам да види, че има по-велики неща от техниката, електрониката и всичко останало, създадено от човек. Всеки от Вас има правото да знае, че е обитател на една неизмерима по обаяние земя...

  В случай, че имате свободен уикенд, не го пропилявайте пред компютрите си, пъшкайки от жега и бездействайки, а си подарете малко красота. И понеже с всяка следваща дума осъзнавам колко отчаяно се опитвам да опиша това, което не може да бъде описано, ще оставя на Вас сами да се докоснете до рая.

Ростислава ГЕОРГИЕВА

Един празничен ден

Празниците са хубаво нещо, едни се радват, че не се налага да стават рано и да ходят на училище, други на лекции, а някои се отдават на целодневна почивка, понеже не е нужно да ходят на работа. Първи май е Денят на труда и на международната работническа солидарност, за всички - празник и почивен ден.

С приятелите ми пък решихме да си направим малък поход сред природата, за да разнообразим ежедневието. Денят започна с “любимото” ми ранно ставане, приготовления – правене на сандвичи, събиране на нужните ни неща и приготвяне на голямата раница. Хубавото беше, че поне този път не ми се наложи да си избирам дълго време дрехи – спортният екип беше готов, маратонките също. Не след дълго със  съквартирантката ми бяхме готови да тръгнем за уреченото място, където се срещнахме с останалите си спътници – всички с грейнали усмивки. Въпреки ранното ставане всички се смеехме и закачахме един с друг. Планът беше да стигнем до водопадите над Картала, затова поехме по пътя нагоре, с идеята, че няколко баира няма да  ни затруднят много и ще се насладим на красивата гледка от високия хълм. Така си и беше, след голямото изкачване дойде стръмното спускане, но гледката на целия  град си заслужаваше всяко камъче, на което сме се подхлъзнали, както и близките, и не толкова приятни, срещи с различни видове влечуги и насекоми. Велико Търново е  един от най-красивите градове в България! Знаехме го, но тази среща с него „от високо“ ни го доказа несъмнено още веднъж.

Когато се озовахме на една открита поляна, пред нас се разкри величествената гледка на съседните хълмове, с големи скали и високи дървета, а в подножието им се бяха сгушили малките на пръв поглед, сгради. Следвайки пътечките между дърветата, скоро стигнахме и до водопадите, които пръскаха весело бистра и студена вода навсякъде. След една дълга фотосесия, решихме да потърсим място, където да се настаним, но за целта трябваше да изкачим няколко стръмни скали. Въпреки страха в очите на някои от нас, с общи усилия и помощ успяхме да стигнем до поставената цел. Усилията си заслужаваха напълно - не само че дружно се забавлявахме, докато стигнем до горе, а и там ни чакаше нашето идеално място за пикник. Прекарахме остатъка от деня в разходки, много игри и смях. Направихме и достатъчно снимки, които да ни припомнят прекрасния ден.

Така празнувахме ние на първи май. Днес вече рядко хората знаят защо почиват и не си спомнят смисъла на празниците. Според мен празниците са, за да обединяват хората, за да бъдем заедно в тези дни и така да правим живота си по-пълноценен.  За някого нашата разходка може и да не изглежда изключително интересна, но за мен изживяването беше прекрасно. Походът беше изпълнен с весели моменти и много емоции, които бих  искала да изживея отново.

                                                          Соня СТОЯНОВА

  

 Великден – една приказка за доброто

Настъпи дългоочакваната пролет – гората облече своята зелена премяна, накичи се земята с венци от кокичета, лалета и зюмбюли, птиците запяха радостните си песни. Светът възкръсна след тежката зима. Поглеждам навън – топъл и слънчев априлски ден е, а хората бързат ли, бързат, не спират и за миг да му се насладят. А накъде отиват? Всички са обзети от предпразничната треска - червят се яйца, месят се обредни питки – утре е Великден.

 Малката Ани за пръв път щеше да празнува Великден. Родена едва преди няколко седмици – точно на Първа пролет, тя стоеше кротко и се радваше на една кошница с яйца. Те от своя страна стояха горди с новата си червена премяна, а навън, в пещта, бяха сложени обредните питки и хлябове. Ани не разбираше защо всички така се суетят. Какво ли трябваше да се случи? Нямаше ли кой да й обясни?

 Така развълнувана и тръпнеща в очакване на неизвестното, тя не можа да заспи. Беше вече тиха и ясна нощ, небосводът бе обсипан с безброй звезди и като тяхна кралица, гордо над всички, светеше Вечерницата. Внезапно в спокойното небе се появи малка бяла точица, която ставаше все по-голяма и все по-бързо се приближаваше към отворения прозорец. Лека-полека тя придоби човешки очертания, но това не бе човек, а ангелче – в малка бяла одежда и с руси разпилени къдрици. Малката Ани бе запленена от красотата и чистотата на небесното създание. 

 Изправено над нея, ангелчето заговори със звънлив и ясен глас, напомнящ нежната мелодия на арфа. То беше дошло да й разкаже една приказка, една легенда. Така Божието създание започна своята история от далечни и прадалечни времена, за да стигне до Рождеството Христово и до това как Христос е бил изпратен на земята за да изкупи човешките грехове. Разказа й за предателството на Юда, за мъките Христови, за тежката му съдба и за неговото Възкресение, наречено Великден.

 „Този ден – каза ангелчето – символизира раждането на нов живот и възкресението на стария, той разказва за силата на духа и за волята да бъдеш добър, независимо какви са всички останали. Да показваш правилната посока на онези, които не я виждат или са я изгубили. Христовото Възкресение ни показва, че доброто, макар и наказвано и стъпкано, никога не умира”

 Изминаха години, малката Ани порасна, но никога не забрави това, което й каза ангелчето в онази свята нощ. Тя разказваше приказката, която бе чула на своите близки, на своите деца и внуци. Аз също я чух и сега я разказвам на вас – бъдете по-добри и независимо от това какво се случва – никога не губете чистотата и добротата на сърцето си, направете всеки свой ден един велик ден!

Галина Кирилова

Зимната битка

              Отмина времето на дългоочакваните коледни празници, а с тях и безгрижните дни изпълнени със забавления. Месецът на добротата и благородството изпрати старата година и посрещна мразовития януари, който още в началото си предвещаваше нещо лошо. Студа, който скова земята и снега, който я затрупа само загатваха какво щеше да се случи към края на месеца.

  Както всяка година по това време предстои моментът, в който изявените умове ще  достигнат до края на първия семестър. Всички знайни и незнайни войни на нашия университет ще се явят на страшната зимна сесия, от която ще се реши дали те да празнуват Трифон Зарезан и Свети Валентин, или ще прекарат празниците, за които разказват месеци наред, в подготвянето на изпитите от втората част на сесията, носеща името поправителна. Обратното броене до първия изпит се появи на стените на всички Facebook маниаци, още след посрещането на 2012 год.. След всеки статус гласящ, „Остават още 20 дни!”, „22 days left”, „Само 25 дни”, присъства и по едно тъжно, разплакано или притеснено личице. За някои от нас това ще бъде първата сесия, затова и не губим никакво време и се подготвяме за тежката битка, която ще водим в продължение на 2 седмици. След пълното попиване на знания, зареждаме и всички джобове, ботуши, чорапи, чорапогащници и всякакви други възможни места за пренасяне на боеприпасите, които ще ни донесат победата над изпитите и ще получим нашите трофеи - ОТЛИЧЕН в книжките. Втори, Трети и Четвърти Светогорски полк се заемат с изработването на тактическия план за укритието на оръжието. Като хора преживели минимум 2 сесии, те приемат спокойно предстоящата битка между студенти и преподаватели. Вместо да заспиват нощем над книгите, техните тренирани умове възприемат написаното от първия прочит, успяват да го запаметят в богатата база от данни, съставена от предходните години, където остават да чакат да бъдат използвани в уречения ден и час. Вече на предела на своите сили Първи Светогорски полк, щурмува последните останали не прочетени лекции и успява на време да се яви на бойното поле редом с другите бъдещи герои. Заедно с останалите си по-опитни колеги, предприемат и първата атака срещу  тираните, подготвящи нечовешките изпити. След трудната схватка между ветераните в историята на изпитите и младите Светогорски войници, първият изпит остава в миналото, а с него и първата успешно спечелена битка.